четвъртък, 3 октомври 2013 г.

в-к "Култура", "Думи срещу образ", Милена Кирова

Списание Фотобюлетин. Издава Българско Фотографско общество, кн. 1, 2013
Комерсиалната култура нахлува отвсякъде – в музика, образ и слово, а българската публика все по-категорично се диференцира на масмедиално множество и елитарен анклав. Затова изглежда освежително, когато изплува някое островче на стремежа да се възпитават високи стандарти на естетическия вкус. Точно такова островче представлява списание Фотобюлетин. Пиша за него, защото тук като във фокус са събрани някои типични характеристики на съвременното некомерсиално изкуство: изцяло авторско списание, ориентирано към малобройна публика със специфични интереси и висок естетически вкус, което се занимава единствено с арт фотография от традиционния (преддигитален) тип. Няма спонсори, няма реклами, няма голям тираж; има ентусиазмът на Венета Захариева и Арслан Ахмедов, подкрепата на малък екип от хора и напълно непечелившето, почти неразбираемо вече усилие да се възпитава и образова българската публика, както и да се пропагандират постиженията на българската фотография, включително (чрез разпространение през културните ни центрове) в чужбина.
Въпреки неартистичното си название Фотобюлетин е красиво и стилно черно-бяло списание, в което образът доминира над словото. Всички броеве (започват от 2010 година) са тематични, а снимките понякога са толкова красиви, че ти секва дъхът; за мен специално такива бяха снимките от остров Хокайдо и от тематичния кръг Бури, публикувани в първия брой от 2012 година. Строгата, чиста и безмилостна стилистика на черно-бялото изображение изглежда последното нещо, което ще бъде превзето от шарената комерсиалност на съвременната култура. Интересен в тематично отношение е и последният излязъл досега брой (първи за 2013) – Жените във фотографията. Наистина, във Въведението на редакторския екип срещаме едно оправдание, добре познато от реториката на нашите бизнес и политически дами („Но броят ни не е феминистки и няма нищо общо с това...”), но текстовете, които идват оттук нататък, надскачат популистката некомпетентност на тази идея. Катерина Гаджева разказва за българските фотографки, които се появяват в началото на ХХ век. За техен късмет фотографията по онова време не се е смятала за изкуство, а за една от всички възможни професии, и някои жени не само успяват да усвоят занаята, но и поддържат самостоятелни ателиета. Сред най-ранните примери е вдовицата на Тома Хитров (странно защо си остава безименна?), която развива ателието на мъжа си така, че успява да изхрани със снимане седемте си деца, две от които (дъщери) издържа да учат фотография в Германия. Румяна Бояджиева, Петра Атанасова, Лоте Михайлова са имена, които навлизат трайно в историята на българската култура след началото на 60-те години. Следват интервю с най-известната по света българска фотографка Станка Цонкова – Уша, портрет на Джесика Фъргюсън и разказ за първата жена-фотограф, викторианската ботаничка-благородничка Ана Аткинс, издала първата фотографска книга в света – дванадесет тома със съвършени снимки на водорасли. Много интересен е и очеркът на Юлия Йорданова „Фотографска реторика на любовта” за съжителството и творческото сътрудничество на Сюзън Зонтаг и Ани Лейбовиц. На Зонтаг принадлежи един от най-проникновените философски текстове върху „света на образите, който се кани да надживее всички”, есето „За фотографията”. „Обаянието на фотографията е в това, че напомня за смъртта”, пише Зонтаг на тридесет и четиригодишна възраст. Философията й става житейска действителност, когато в началото на новия век тя заболява от левкемия и голямата фотографка Лейбовиц документира всички фази на постоянния телесен разпад, на бавното чезнене отвъд прага на този живот. Историята на тези снимки и волята за изкуство пред лицето на смъртта са един от най-внушителните документи за силата на човешкия дух.
Големият въпрос, който виси във въздуха на този брой от списание Фотобюлетин, е дали има някакви специфични черти, някакви отличителни характеристики, които биха дали възможност да се говори за „женско снимане”? Творците по принцип отказват да бъдат делени на мъже и жени, но работата на техните интерпретатори е да надхвърлят и дори да оспорват границите на тази импулсивна самоидентификация. В отговора може би ще намерят място особености като внимание към детайла, хуманистичен ангажимент, лекота и плавност на изобразителния контур... А може би това са само стереотипи за „женскост”. Очевидно е, че трябва да почакаме с отговора на този въпрос, поне докато дойде ред на някоя нова мислителка като Сюзън Зонтаг.

Няма коментари:

Публикуване на коментар